ВСЕОБЩ МЪРЗЕЛ ИЛИ РЕАЛНО ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО?

Интервю на тема Безусловен Базов Доход с проф. д-р Заша Либерман и проф. д-р Тео Венер.

Разговора води д-р Макс Нойфайнд. Източник:

“Списание по трудова психология”

Издание на “Центъра за организационни и трудови науки” на швейцарския технически университет в Цюрих.

(ETH Zürich, „Psychologie der Arbeit in Organisation und Gesellschaft“)

Кн. 1 / 2012

Януари, 2012

ISSN 1662-064X

Линк към оригинала:

http://www.pda.ethz.ch/news/editors/Zurcher_Beitrage_Neufeind_2012.pdf

Превод от немски език:

Cv Dec

за Фейсбук страницата на Европейската Гражданска Инициатива:

ЕГИББД

Prof. Dr. Theo Wehner

Prof. Dr. Sascha Liebermann

Dr. Max Neufeind

Макс Нойфайнд: Г-н Венер, през 2011 г. Пиратската партия включи безусловния базов доход (от тук нататък ББД – бел. а.) в партийната си програма. Кристиан Линднер, по това време главен секретар на ФДП (Свободна демократична партия – член на Либералния интернационал – бел. прев.), отписа тази идея като утопия, която нямало да може да се изплати. По думите му няма как всеки да получава пенсия от самото си раждане. Вие обаче твърдите, че всеобщата заетост е далеч по-голяма утопия от ББД. Какво имате предвид?

Тео Венер: Мисля, че призивите за всеобща заетост и икономически растеж в днешно време са по-утопични от този за ББД. Обществото няма как да се откаже да произвежда технически и социални иновации – и не бива. Иновациите обаче задължително водят след себе си рационализация: в последните 30 години сме удвоили продуктивността си като общество. Това означава, че количеството стоки и услуги, произвеждани за един час работа, са нараствали с 2,6% годишно от 1970 г. до сега! В същото време развитите общества и до сега не успяват да разпределят справедливо, т.е. в полза на всички, печалбите от постигнатата рационализация. Резултатът от рационализацията изглежда по-скоро така: „допълващи дейности”[1], деквалификация и безработица за едните и „уплътняване” на работата, работохолизъм и изтощение за другите. Така, че в дискусията относно бъдещето на развитите индустриални общества прави ще да са онези, които познават отблизо техните проблеми, а не тези които обявяват за утопия всеки подход, който поставя под въпрос задължителното приспособяване към съществуващата система. Освен това за нас, като трудови психолози и социолози на индустриалното общество не е от първостепенна важност въпросът за това, дали дадена утопия е изплатима или не – изобщо беше ли се замислял някой за изплатимостта на настоящата финансова криза и замисля ли се някой дали спасяването на еврото е изплатимо? Нас ни интересува потенциалът за иновация и социална промяна, който се съдържа в дадена идея. ББД би довел до промяна на процесите на социализация в училището и работата, в изграждането на идентичността и развитието на личността и не на последно място в трудовите и организационните процеси. Да участват в тази промяна би трябвало да бъде цел за трудовите и организационните науки – поне за мен лично е.

Нойфайнд: Всъщност и ФДП на конгреса си през 2005 г. прие идеята за „либерален граждански доход”. За разлика от пиратите обаче те предвиждат задължителна общополезна дейност срещу получаването на базов доход. Това не е ли по-добрата концепция?

Венер: Който си мисли, че дейностите, заслужаващи възнаграждение, трябва да се определят предварително и да се оценяват впоследствие от самия него, има за цел преди всичко да удържи контрола си върху процесите и в крайна сметка само ограничава обхвата на човешкото въобръжение по въпроса какво може и си заслужава да бъде обект на размяна. Всяка концепция, която се опитва да измени първоначалната идея за ББД по мое впечатление от последните години е производна на разбиранията за човека по принцип на тези, които я предлагат: „либералния граждански доход” е продукт на недоверието в гражданина – на него отказват да му повярват, че е способен на това, което Ернст Тугендхат нарича „релативиране на себе си”, да зачита социалното в името на собственото си себеуважение, да не бъде само „себенасочен”: вярно е, че моралът възниква в полза на личния интерес, но той го надраства впоследствие към общността.

Заша Либерман: Ако правилно си спомням от получаващите граждански доход се изисква или да полагат общественополезна дейност, или да получават трудов доход. Ако не желаят нито едно от двете, следват санкции под формата на намаляване на дохода. По това концепцията напомня на настощите закони за социално подпомагане на трайно безработни, включително и по формулировките, които използва. Става дума за „активиране” и „стимули”, за „изобретателни” и „мързеливи”, сякаш темата е злоупотребата със социалната ни система. При това диагностицираната злоупотреба се обявява за правило, а не за изключение. Това понятие за човека, както отбеляза г-н Венер, е продукт на определени представи за живота, но не и на самия живот. Искам да подчертая, че злоупотреба може да се нарече единствено онова, което се предвижда като злоупотреба в условията за предоставяне на доход. Какво означава това, става ясно от концепцията за ББД, защото единствено той скъсва с разбирането за съвременната социална държава. Дори бих казал, че единствено ББД изхожда от реалистична представа за нашето общество. Ако отворим сетивата си, можем да разпознаем и във всекидневието готовността и непоколебимостта на хората да извървят пътя, който смятат за правилен. Те са готови да поемат живота си в свои ръце, доколкото могат само, че според собствените си представи и възможности, а не според наложените им от онези, които ги гледат отвисоко.

Нойфайнд: Аргументът на множество икономисти срещу ББД е, че с въвеждането му всички ще спрат да работят. Много хора интуитивно биха се съгласили с него. Вие, г-н Венер, обаче твърдите, че нито ББД прави хората мързеливи, нито получаването на трудов доход ги прави работливи. Откъде този оптимизъм за човешката природа?

Венер: Отново продукт на определено понятие за човека, което обаче не се споделя от психологията, защото ние сме дейни същества. Възможността за дейност позволява да се развие духът, а оттам и съвместният социалният живот. По друг начин казано: затова сме социални същества, защото в общество, в което има разделение на труда, няма друг начин, по който да се задоволи потребността от дейност! Аз изхождам от това, че когато оцеляването на хората е осигурено с безусловно гарантиран доход, те, като дейни същества, ще съумеят чувствително по-добре да се доближат до осъществяване на човешката си същност, отколкото когато са принудени да продават работната си сила, която обикновено не достига максимума на желанието и възможностите за дейност.

И до този извод стигаме, наблюдавайки как хора с „добри доходи” – класически бюргери (на немски: Bürger — “защитник на града”) развиват филантропски потребности: налице е висока вероятност за такова развитие, най-вече от средата на професионалния път нататък. Тези хора заемат длъжности на доброволни начала, основават фондации, работят като доброволци на избори, стават съдебни заседатели – все доброволни общополезни дейности – това е едно от дългогодишните ни изследователски полета[2]. За да се занимава човек с такива дейности, трябва да е в състояние да си го позволи и вътрешната мотивация за тези дейности би се разрушила, ако те бъдат подчинени на наложени отвън условия, ако се извършват в замяна на трудов доход. Освен това мотивите за доброволческа работа не произлизат от скука, страх от самотата, егоизъм или алтруизъм, а те са израз на волята за изграждане на социалното: на ориентацията към общото – семейно, роднинско, съседско или обществено.

Нойфайнд: ББД няма ли да извади от равоновесие връзката между производителност и потребление? Нали за да поддържаме материалното си благополучие е необходимо повечето – по възможност всички – граждани да работят за обществото според възможностите си.

Либерман: Действително е така и това може да се онагледи лесно. Когато се разболеят възпитатели в детската градина, намаляват предлаганите услуги; ако не се произвеждат стоки, няма да можем да ги купим; без заети с общественополезна дейност, голяма част от придобивките ни нямаше да съществуват; ако родителите не се отнасят към децата с безусловна любов и отговорност, те няма да са достатъчно уверени в себе си като възрастни; ако гражданите не са лоялни към политическия ред, той няма да просъществува. Всичко това са наблюдения от живота, на които обаче не обръщаме достатъчно внимание; говорим за света по съвсем друг начин от този, по който той ни се разкрива във всекидневието – все в духа на дебата за злоупотребата със социалните придобивки.

За това изкривяване допринасят и научните традиции, които се занимават със симулации и лабораторни експерименти, основани на теоретични допускания, вместо да изследват действителни житейски процеси. Когато изследваме такива процеси интерпретативно или чрез реконструкция на конкретни случаи (case study – бел. прев.), навсякъде се натъкваме на феномена, че хората търсят своя собствен път на основата на вътрешна мотивация – отношение към света, диспозиция, изградени в хода на житейската им история. Личният интерес не е първопричина; той се изгражда като резулатат от социализационната практика в семейството и в общността. По-правилно би било да се говори, вместо за стимули, които семантично насочват към нещо външно на субекта, за пречки или задържане на постиженията. Едно такова задържане би могло да произлезе от съществуващия ред, в който хората са поставени, който прекалено малко позволява и прекалено много ръководи или както се казва в днешно време – управлява поемането на отговорности. Безусловния[3] базов доход не би разрушил връзката между производителност и потребление, дори би я направил много по-ясно видима, защото с осигуреността на дохода хората биха могли много по-лесно да последват вътрешната си мотивация към развитие, отколкото в днешно време. Така, че аз смятам, че ББД по-скоро би увеличил материалното благополучие.

Нойфайнд: Г-н Венер, ако правилно Ви разбирам, вие подчертавате, че идеята за ББД е преди всичко културен импулс за преориентация на дебата за бъдещето на трудовото общество. Къде са според вас проблемите на съвременния трудов свят, на които ББД би могъл да предложи решение?

Венер: Разбирам дебата като културен импулс не само защото предлага добре обмислени отговори или дори по-надеждни решения, а защото не се опитва (поне в Европа) да решава кризите на високоразвитите общества чрез предлагане на нови механизми за постигане на неизпълними обещания (всеобща заетост, равенство на доходите, повече автономия, свобода на действие и т.н.). Кризата на модерното общество беше и е, че мотивацията за дейност в рамките на пазара на труда се подчинява все повече на външни стимули, както отбеляза Заша Либерман, а също и на негативни санкции – т.е. тя е външна – и поради това вътрешните мотиви (които пораждат смисъл за субекта) остават незадоволени в трудовия свят и търсят осъществяване в свободното време. Това търсене – на „истинският живот” в свободното време – често води до фрустрация, която може да се дължи на лошото време, лошото настроение на приятелите, на зле възпитани деца или пенсионери, а също и на консуматорското общество, което създава и задоволява псевдопотребности.

Нойфайнд: Г-н Либерман, Тео Венер вижда в ББД потенциален принос за хуманизиране на труда. Не сте ли съгласен обаче, че който разполага с осигурен базов доход, по-лесно би се поддал на натиска за по-ниско заплащане на труда? Т.е., че ще се стигне до ново обезценяване на труда? Това означава и подкопаване на материалната основа за ББД!

Либерман: Бих искал да разгледам двата аспекта, които засягате поотделно. С въвеждането на ББД доходът на всяко лице би имал различна от досегашната структура. В момента трудовият доход трябва да изпълнява две задачи – да осигури физическо оцеляване на индивида и да предостави заплащане за труда му – неща, които ББД би разделил едно от друго. За физическото оцеляване ще е налице ББД, при това положение трудовият доход ще символизира само каква част от събраните данъци (в обществения сектор) или от печалбата на предприятието (в частния сектор) получава работещият. Това разделение дава възможност дори и при по-ниско заплащане на труда от досегашното да се постигне по-висок общ доход, защото ББД винаги се получава и не може да бъде отрязан при определено ниво на заплащане на труда.[4] При тези условия, ако някой от работещите се съгласи да работи срещу по-ниско заплащане, това решение, за разлика от сега, не би довело до загуба на доход. Виждането, че ББД би довел до обезценяване на труда, според мен произлиза от представата, че стойността на дадена дейност се измерва в получаваното заплащане. То обаче е фактор, външен на дейността и не казва нищо за нейното значение – значението й за личността, която я упражнява, както и за онези, които се възползват от нея. Сметосъбирането по-малко важно ли е от инвестиционното банкиране? Възпитателят в детската градина, учителят в училище по-малко важни ли са от продавача на коли? Когато човек обича професията си и се идентифицира с това, което прави, е готов да приеме значими намаления на заплащането, стига да има възможност да прави това, което има смисъл за него. Проблемът идва тогава, когато заплащането на труда е толкова ниско, че не може да осигури материалното оцеляване. Тогава всеки един е изправен пред въпроса, дали вижда перспектива пред себе си или пред семейството си, ако продължи да прави това, което прави. Става дума за недоволство не само от работата, но и от дохода. Досега не забелязвахме този конфликт въпреки, че той води до загуба на производителност. Тя обаче не се появява никъде в статистиките, поради което и не й се обръща достатъчно внимание. Така, че хората, които съвестно и упорито работят професиите си, се ръководят не от „стимули”, а от това, дали ангажиментът им към професията се приема сериозно и дали бива поощряван с предоставяне на необходимите условия. Колкото по-малко това е налице, толкова повече нараства значението на премиите и бонусите, които допълнително обезценяват производителността. При това положение са интересни ефектите, които би имал ББД. Стига да е достатъчно висок, той поставя сигурна основа, която може да се използва в рамките на националното стопанство; с това той стабилизира както инвестициите, така и потреблението. Интересно би било развитието на ситуацията в Гърция след въвеждане на ББД. Той създава свобода за вземане на решения от индивидите, която позволява да се види, къде хората биха вложили усилия с очакване да бъдат възнаградени. Това увеличава шансовете на предприятията да намерят мотивирани и надеждни служители. Това увеличава, а не намалява производителността. Освен това създава по-добра изходна позиция за преговори, условията на труд не е необходимо да бъдат налагани и приемани – те вече ще могат да бъдат обект на преговори. Най-големите промени биха настъпили в предприятията. Хуманизирането на труда, както това се наричаше на времето, би се явило като средносрочен ефект на ББД. Така, че ББД би повишил производителността, която от своя страна би повишила базата за ББД. Ако производителността спадне, това разбира се би се отразило и на ББД, но тази взаимовръзка е налице и в днешно време и е напълно прозрачна.

Enno Schmidt and Sascha Liebermann on http://grundeinkommen.tv/

Нойфайнд: Ако мога да цитирам ваше изказване, свободата е предизвикателство, а не рог на изобилието. Пиратите пък казват, че за да може човек да упражнява гражданските си права има нужда от доход, следователно само ББД може да гарантира на всеки гражданин свободата да се възползва от основните си права. Пиратите ли са първата партия, която приема предизвикателството на свободата?

Либерман: Това беше мой аргумент срещу твърдението, че ББД щял да създаде състояние на безконфликтно, сладко и леко нищо-не-правене. За мен това е илюзия; истината е, че свободите които ББД би създал трябва да бъдат изпълнени със смисъл и то не защото някой отгоре така е наредил, а защото животът го изисква. В какво точно се състои смисълът за всеки един от нас е въпрос на индивидуални различия, както виждаме и в момента. До сега нормата за трудова заетост винаги е измествала другите възможности, като е ограничавала индивидите в техният избор и дори им е отнемала отчасти възможността да понесат отговорност. След като решението е вече взето, за всеки остава единствената възможност да избере професия, която да му подхожда. ББД би разширил кръга на възможностите, като постави гражданският и семеен ангажимент редом с труда и заетостта. Така хората ще бъдат освободени от принудата да се оправдават, че не са трудово заети. Именно това разширяване на границите е предизвикателството, което имам предвид, на което всеки ще трябва да отговори според възможностите си, а това е огромна отговорност. В републиканската общност гражданите са фундамента, те са суверена; решенията трябва да бъдат одобрявани от тях, да се търси съдействието им. В този смисъл с това твърдение пиратите засягат решаващият въпрос, а именно – социалните системи имат ли задачата да подкрепят гражданите така, че те да могат да поемат своята отговорност. Как се възприемат тези права, какви задачи стоят пред общността, по тези теми винаги ще има обществен сблъсък на мнения, това е една от чертите на модерната демокрация. Безконфликтно състояние, в смисъл на вечен баланс на интереси, няма как да се установи. Що се отнася до гражданските права, защитени в конституцията, ББД би бил за тях държавна и социална гаранция. Съвременната социална държава не успя да постигне именно това, в този смисъл тя е предрепубликанска.

Нойфайнд: Как си обяснявате тогава, че точно партията на свободата и гражданските права – цитирам някогашният главен секретар на ФДП Кристиан Линднер – е толкова критична към това предложение? И, че СПД (Германска социалдемократическа партия – бел. прев.), която през 70-те години стартира програмите за хуманизиране на труда и до днес се представя за застъпница на социалната включеност и солидарността, но излезе с ясна позиция против въвеждането на ББД?

Либерман: СПД и ФДП, както и останалите партии не разбират въпроса за положението на гражданина в обществото. В техните позиции се отразява и идеята на нашата страна за самата нея. Помислете си само с каква лекота националната държава беше обявена за отживелица и пречка, и все още се обявява, например в дебата за еврото. При ФДП това разбиране е свързано – поне в риторичен план – с една англосаксонска представа за това, че добрата държава е невидимата държава. Която всъщност – и това е интересното – никъде не съществува такава, каквато я представят, дори и в САЩ, защото и там има социална държава, макар и не във вида, в който е при нас. При СПД нещата стоят по друг начин, въпреки че и там, както във всяка партия, има поддръжници на ББД. СПД все още схваща себе си като работническа партия, която придава голяма тежест на самоосъществяването на човека чрез работата въпреки, че по тази точка не се различава особено с останалите партии. Социалната включеност, както я нарекохте, неизменно се представя като опосредствана чрез работата. В този смисъл са създадени и съвременните закони за социално подпомагане[5], които само продължават линията, която беше налице и преди програмата на Шрьодер[6]. Народът като гражданско общество, от което би трябвало да произлиза цялата власт, е гледан с подозрение, това важи за всички партии; насочването на гражданина към правилните цели – това е тяхната благородна задача. В крайна сметка всичко опира до възпитателна политика, само инструментите на възпитанието се различават: едните искат да използват държавни програми и закони, другите – пазара. В този смисъл изказването на г-н Линднер за мен представлява защитен рефлекс, производен на определена ценностна ориентация, защото на простия въпрос, кой ще плати цената, има само един отговор и той изобщо не е банален: обществото, т.е. гражданите, че кой друг.

Нойфайнд: От апостол Павел до Ленин важи поговорката: „Който не работи, не трябва да яде!”, според вас защо все още ни е толкова трудно да разкъсаме връзката между труд и възнаграждение дори на ниво разговор?

Венер: Тези думи са израз на предупреждение, както и на личен страх от ленността и все пак трябва да се отбележи, че оригиналът днес се предава в изкривена форма (както от Роланд Кох, така и от Франц Мюнтеферинг), за да се пригоди към определен възглед за човека: в писмото на апостол Павел до солунци пише: „който не иска да се труди, той не бива да яде”. Контекстът на тези думи трябва да се търси в словото Божие, а именно, че човекът трябва да яде хляба си с пот на челото; никъде – нито при ап. Павел, нито при Ленин – не става дума за това, че човек трябва да печели средствата за хляба си при експлоататорски, отчуждаващи или дори нечовешки условия; това и само това е общото между двамата! Понеже този цитат постоянно се използва като аргумент срещу ББД, аз съм го изследвал и мога да допълня още нещо: с тези думи ап. Павел не заплашва онези, които не искат да се трудят, а се обръща към другите, които виждат това, и ги поучава в общуването си с т.нар. ленивци да заемат следната позиция: „ не ги имайте за врагове, а ги увещавайте като братя” (2. Солунци 3.15, в българския превод – 5:12-22)[7]. Какво ни говори това? Казва ни, че както в съвременните условия трябва да останем в диалог и да търсим състрадателно разговор с хората, които са или безработни, или в трудовата си биография са изпитвали по-скоро импулси за отказ, отколкото за ангажимент, така и след въвеждане на ББД трябва да продължим разговора за мотивацията за трудова дейност и нейната загуба! Този цитат не казва нищо по въпроса, дали при условията на ББД би имало повече или по-малко т.нар. ленивци и с него не бива да се спекулира популистки и демагогски, а най-добре ще бъде да се изследва. Новоизкованото понятие boreout (от англ. – отегчен)[8], като антоним на burnout (от англ. – износен), макар и празно откъм теория и емпирични данни, поне насочва вниманието към един феномен на съвременният трудов свят, който е породен именно от настоящата му форма: прикриването на скуката и имитацията на колегиалност на работното място води не до удовлетвореност, а до не-солидарно поведение, потайност и в крайна сметка до наподобяващи депресията усещания. Мога само да повторя: човекът е дейно същество, липсата на дейност – ако мога да преформулирам твърдението си в отрицателен вид – не дава възможност за генериране на смисъл.

По втората част на въпроса ви – трябва да признаем, че връзката, по-точно сливането между работа и възнаграждение, действително не е лесно да се разбие, дори във времена, в които все по-малко може да се говори за справедливост на възнагражденията. В дискусии с пенсионирани граждани многократно съм усещам обидата от това, че ако се въведе ББД ще се окаже, че едва ли не 40 години „напразно са се блъскали”. Дори ученици в Hauptschule[9], с минимален шанс да бъдат приети за професионално обучение, камо ли да работят някоя „професия-мечта”, преживяват представата, да бъдат подсигурени с ББД и свободни в избора си на професия, първо като „абсурд”, а едва в последствие постепенно започват да я разбират като предизвикателство; при това момичетата успяваха по-скоро в хода на дискусията да проявят въображение по тази тема: това ме навежда на мисълта за „бариери” или „вериги”, задържащи социализацията, които трябва да се изследват целенасочено!

Нойфайнд: Ралф Дарендорф веднъж написа, че най-големият враг на класовото общество е статутът на гражданина. Вашата защита на ББД, г-н Либерман, кръжи около идеята за включване чрез разширяване на гражданските права. Не е ли ББД обаче един по-скоро елитарен проект, който се посреща толкова добре в академичните среди, защото би позволил на техните представители, освободени от грижата за оцеляването си, да се посветят на самостоятелно избраните си дейности, които им носят социално признание и обществена принадлежност?

Либерман: Дарендорф успя точно да посочи, какво е отличителното в статута на гражданина: той е универсален, без разлика по класа и произход. Това е единственият статут в обществото, от който един гражданин не може да изпадне, стига да не нарушава конституцията. Затова не бих говорил за разширяване на гражданските права, защото човек не може да бъде повече или по-малко гражданин, той е или не е. Целта на ББД е да подсили гражданският статут, да създаде възможности, чрез подсигуряване на дохода, за да може повече граждани активно да се намесват. Именно угриженият укор, че трябва да бъде помислено по отделно за всяко съсловие, е елитарен, той е израз на недемократичност и деление. Той отказва на гражданите правото да бъдат това, което са. Произходът на тази нагласа трябва да се търси в нашата политическа култура, на която й е присъщо да признава правото за упражняване на лична воля и способността за съждение само при определен образователен ценз. Спомнете си как се водеше дебатът за пряката демокрация, особено след решението в Баден-Вюртемберг[10]. Единствено и само статутът на гражданин може да предостави безусловно признаване на личността. В днешно време живеем в структурно противоречие, гражданският статут е доминиран от материалния статус. Би могло да се каже, че наличното гражданство не схваща себе си като такова, то се тълкува като трудова общност. ББД би премахнал именно това противоречие и би дал на гражданския статут позицията, което му се полага. ББД следователно не е елитарен, той е егалитарен спрямо положението на гражданите в обществото, а не спрямо техните наклонности и способности.

Нойфайнд: Но ББД е възможен, само ако нетните получатели имат различен материален статус в сравнение с нетните платци. Как при това положение ББД би изпълнил обещанието за принадлежност и социално включване?

Либерман: ББД може да се въведе, когато гражданите го поискат, а когато те го искат това означава, че са приели да се съизмерват по между си според други характеристики. Разграничението между нетни платци и нетни получатели отразява представата, че едните плащат разходите на другите, че ги издържат, както се казва. То изостава от възгледа на Дарендорф и се ориентира по доходния, т.е. по данъчния клас. В това има нещо сбъркано, ако разгледаме нещата отблизо. Тази представа първо е израз на преддемократична нагласа, защото в една демократична общност всеки зависи от всички останали, по смисъла на лоялността на всеки гражданин към общността, към общностния ред, който зависи от това, да бъде спазван, а не само търпян. Освен това тя говори за едно разбиране за данъчната система, според което едните плащат, а другите получават данъците. Това обаче не е вярно, защото и трайно безработните, които получават помощи, също плащат данък върху добавената стойност на стоките и така участват в данъчното облагане. С въвеждане на ББД тази тенденция би се засилила, защото той трайно би увеличил потреблението, а с това и постъпващите данъци. Може да се каже дори, че самото облагане на доходите създава това изкривено схващане, че едни плащат, а други получават. В крайна сметка за събираемостта е важно не кой събира данъците от клиентите си, за да ги плати на държавата, а кой ги плаща от дохода си – а това е потребителят, т.е. всички.

Нойфайнд: Тогава дали ББД не означава преход от „право на труд” към „право на потребление”?

Либерман: Право на труд, в смисъл на право на работно място не съществува и сега, както си личи от ситуацията на пазара на труда. И то за щастие, защото трудът, т.е. работата, за която се получава трудово възнаграждение, има смисъл не сама по себе си, а само ако е необходима за създаване на стойност. Там, където машините могат да заменят труда, хората печелят жизнено време, там правото на труд би ограничило автоматизацията. В това отношение симптоматични са изказванията на либерални икономически мислители като Норберт Валтер или Ханс-Вернер Зин[11], които преди години твърдяха, че напредъка на автоматизацията щял да ни струва работни места. Това е тревожно само, ако работните места сами по себе си имаха стойност, както беше при последното честване на най-високата заетост от години. Този най-нов рекорд обаче показва само докъде са достигнали тенденциите от последните години: до намаляване на обема на работата, измерван в часове на година, при нарастваща производителност. Тези разсъждения показват само, колко нормативно мислят някои икономически учени и колко малко разсъждават върху предпоставките за фактите. В този смисъл, ББД би позволил на хората да се заемат със задачи, които машините не могат да изпълняват. Една такава задача би могла да се превърне в основна дейност за човека, без да му носи трудов доход. Така, че ББД има своята основа в нашето общество само, че не като доход за разширяване на потреблението, такъв може да се въведе и в монархии, и в тоталитарни диктатури, не – ББД е граждански доход, оправдан по силата на статута на гражданина.

Нойфайнд: А сега по-конкретно: Голямата коалиция току-що реши да предостави на семействата плащания за отглеждане на децата у дома[12]. Да не се окаже, че това е щедра премия „за стоене вкъщи до печката”? Така обществото вече няма да е задължено да предоставя места в заведения за отглеждане и възпитаване на деца, мъжете няма да са принудени да поемат определени задачи в дома. В този смисъл не се ли оказва ББД пречка за равноправието на жената?

Либерман: Това е поредното чудато възражение, като се замисли човек, какво разбиране за жената, за съжителството между жената и мъжа и за семейството то предполага. По него можем да разберем какъв е германския възглед за семейството. „Печката”, домът т.е. като проклятие, задържане на развитието и т.н. Жените, казва това възражение, са несамостоятелни и се оставят партньорът им да ги командва. Всичко това се съдържа вътре. Отново става дума за нормативно натоварена оценка, в центъра на която стои идеята за осъществяване на личността и еманципация чрез работата. При ББД обаче решението на всеки как да живее е негово собствено или нейно лично. ББД няма да принуждава никого да приеме предизвикателството на родителството, нито жените, нито мъжете. В този смисъл критиците се борят с вятърни мелници. Когато обаче решението за раждане на дете е взето, хората са изправени пред задачата на родителството и трябва да заемат позиция; така някои неща, които преди са изглеждали ясни, се налага да се преосмислят. Дотогавашният обра може да се окаже измамен. Понякога се налага да се преодоляват кризи, докато родителите „се наместят” в ролята си. Преди всичко е необходимо време, и времето между 7 и 9 сутринта и между 17 и 20 вечер се оказва недостатъчно, както циничният слоган „quality time” (от англ. – качествено време) се опитва да ни внуши. Как точно родителите се справят с това предизвикателство, е техен проблем. Интересен е друг въпрос, а именно, дали не биха се посветили на тази задача по друг начин, особено ако това „друго” отношение е желателно. Най-напред, ББД би предоставил решението за родителство на самите родители, без да се опитва да ги вкарва в нормативни рамки. Той би прекратил политиката на директивите, според която е най-добре родителите да си стоят на работа, а децата – в яслите. Разбира се, ако родителите искат детските заведения да продължат да съществуват, те ще бъдат осигурени, това е въпрос на политическа воля. Възмущението от въвеждането на плащанията за отглеждане отразяват духа на времето, който придава голяма важност на работата и обезценява родителството, защото тези плащания са минимални по отношение на реалните нужди на един родител и да те са чудовищно ниски.[13] Те не създават свобода, не премахват принудата за получаване на трудов доход, т.е. запазват натиска върху родителите да работят. Дори най-високият размер на плащанията позволява двамата родители да си останат вкъщи, само ако имат спестявания, от които да живеят през тази една година. Това определено е мярка в полза на хората с високи доходи. Една от големите заслуги на ББД е, че още преди въвеждането си, той ни позволява да преосмислим отношението си към семейството и децата: все по-дълго пребиваване на децата в институции, с все по-ранно начало!? Това обаче означава и по-дълъг надзор, по-малко свобода за игра, за изследване на непосредственото обкръжение. По-малко време за родителите с децата им. И накрая очакваме да имаме зрели, отговорни и емпатични граждани!?[14]

Нойфайнд: Вие и двамата твърдите, че ББД би засилил привлекателността на гражданското участие, което от своя страна би заместило голяма част от платените професии. В действителност обаче, готовността за участие в доброволчески инициативи и в политическия живот силно зависят от професионалната реализация. В този смисъл, не смятате ли, че ББД би засилил сега съществуващото културно разделение между интегрираните граждани, за които пиратите говорят, и неинтегрирания остатък, лишените от шанс?

Либерман: Привържениците на това мнение ще посочат и социологически изследвания, които да го потвърдят. Само, че тези изследвания показват нещо, което се вижда с просто око: безработните са по-слабо обществено ангажирани. Рядко някой задава въпроса, защо изобщо има такава зависимост. Докато животът ни се ръководи от нормативна йерархия на върха на която стои заетостта срещу трудов доход, работещите изпълняват предварително определена нормативна цел. Който не я изпълнява, се определя като неудачник, неотговарящ на очакванията. Това обяснява защо получателите на социални плащания, които трябва да заместят невъзможния за получаване трудов доход, се чувстват стигматизирани. Те се провалят в изпълнението на нормативната цел и желаят непременно да получават трудов доход. Това е тривиален факт. В същият дух се обезценява и семейството, защото който реши да остане вкъщи и да се грижи за семейството си, не работи и не изпълнява целта. ББД би изравнил семейството, заетостта и гражданското участие, които са еднакво важни за общественият живот. А кои точно дейности ще продължат да бъдат платени и които ще бъдат под фомата на доброволно гражданско участие, времето ще покаже. При всички случаи ББД би дал възможност доброволната дейност да стане основна за този, който се е заел с нея, а това би било огромна промяна. Това би премахнало цитираната по-горе зависимост. В днешно време за лишени от шанс се смятат тези, които не могат да отговорят на нормативните очаквания, тоест да работят, дори и да са освидетелствани като нетрудоспособни. ББД би премахнал тези очаквания така, че всеки гражданин да бъде признат наравно с останалите. Никой няма да бъде лишен от шанс, това е основното. Възраженията по тази точка отново са симптом на днешното ни състояние, тъй като поставят финансовия успех като аршин, с който измерват кой доколко е интегриран. Ако премахнем аршина, изчезват и причините за безпокойство. Със сигурност ще има хора, които няма да могат да се справят със свободата си, но такива има и днес. Те ще търсят помощ и съвет, които ще трябва да бъдат осигурени, но само по желание, а не както сега по принуда, помислете си само за т.нар. покани за събеседване на бюрата по труда, които са по-скоро, като призовки.

Венер: Съгласен съм с аргументацията на Заша Либерман и също смятам, че с въвеждането на ББД гражданското участие няма да намалее, а ще приеме други форми. Понастоящем доброволческата дейност е гражданска добродетел, която е и опит да се компенсира липсващият смисъл в трудовата дейност и която понякога води до абсурди и рискове, когато – както неведнъж съм чувал в интервюта – доброволно заетият остане безработен. В такава ситуация се налага преоценка на доброволната гражданска дейност, която преди толкова естествено е заемала място до трудовия и личния живот. Преоценка, на която не всички безработни са способни, защото разбират себе си на първо място като изключени от трудовият живот!

Нойфайнд: И накрая да не пропуснем прословутият въпрос „Кой ще плаща?” Как бихте отговорили, г-н Либерман?

Либерман: Въпросът звучи сложно, но отговорът е прост: само обществото може да „плаща”. Това е възможно само ако гражданите са готови да платят цената от въвеждането на ББД. От тяхната готовност за постижения в общ смисъл – не само в трудовият смисъл – зависи дали е възможен ББД. Но същото важи и за получаваните в момента социални услуги – в това няма никаква тайна. Да вземем широко разпространения хипотетичен сценарий, според който всички „лягат на хамака” и производителността спада. С което ББД става невъзможен. Това състояние обаче няма да настъпи изведнъж, както и ББД няма да може да се въведе изведнъж. Той ще бъде предхождан от обществен дебат на тема: „Искаме ли и занапред да получаваме ББД и какво е необходимо да направим, за да го задържим?” Според мен обаче важният въпрос, който наблягащите на финансирането рядко задават е: откъде идва производителността? Известно е, че производителността не може да се постигне под никаква форма на принуда, нито чрез натрупване на санкции. И другият по-важен въпрос е: защо част от хората и сега са ангажирани не само в професията си, но и в семейството, и в общността си? Откъде идва този упорит нагон да се преследват собствени цели, дори и през най-различни препятствия? Прекалено рядко се пита, какви са условията, които правят това възможно. Друго сляпо петно в обществения, но и в научния дебат, е взаимовръзката между гражданската лоялност и общественият живот. В Германия дискусията и критиката за активиращата социална политика се водят под мотото на човешките права и теориите за справедливостта, вместо да се говори за условията за съществуване на модерната демократична общност на практика, т.е. въз основа на реалните действия и решения на хората и стоящите в основата им убеждения в живия живот – а не в симулирани модели на света. Защото когато изследваме реалните действия на хората, откриваме, че те са готови по подразбиране да бъдат производителни, когато виждат ясна връзка между своята дейност и общото благо. Това отношение е факт, когато социализацията е протекла сравнително безпроблемно. В такъв случай хората по правило търсят възможности и случаи да дадат своя принос към обществото. Налице е учудващо стабилна и непоклатима ориентация към общото благо. И тя в никакъв случай не противоречи на стремежа към автономия, двете са страни на един и същ медал, които винаги са в динамичен баланс. Накратко: в основата на производителността е готовността за производителност, тази емпирично доказана зависимост трябва да бъде в основата на дебата в полза на ББД. Въпросът за финансирането на ББД е до голяма степен въпрос на готовността за производителност. Тя се нужадае от възможности за изява, част от които е и данъчната система, която поощрява вместо да противопоставя. Предложенията на Гьоц Вернер и Бенедиктус Хардорп[15] за данък върху потреблението и отпадане на облагането на доходите ми се струват стъпки в правилната посока.

Нойфайнд: Тези предложения често са критикувани като увеличаващи социалното неравенство?

Либерман: Аз не съм данъчен експерт така, че не мога да се изкажа по въпроса за законовата основа и законовите промени, които тези предложения изискват. Аз се интересувам от взаимодействието между данъци и инициативност. В този смисъл аргументите в полза на данък потребление ми се струват много убедителни. Но и аз имам въпроси, на които не съм намерил отговор. В данъчната дискусия в Германия водещият въпрос е кой какъв процент от дохода си плаща във вид на данъци. Който се обвързва с формулата, че силните рамене трябва да носят по-тежък товар. На пръв поглед това е добре. Според мен твърде рядко се пита, за каква цел се събират данъците. Подоходният данък не се интересува, за какво се харчат доходите, дали за инвестиции или за консумация. Общността обаче има нужда от инвестиращи действия, т.е. от създаването на нещо ново, както и от насърчаване на такива действия. В това число влизат и съответните политически решения, които да позволяват и насърчават намирането на нови различни решения на проблемите. Бъдещето е обаче не в самите иновации, а в гражданското участие на хората, поради което политиката следва да се обърне към човека в семейството и общността. Иновациите са средство и инструмент, а човекът и общността са цел сами по себе си. В този смисъл данък потребление засилва фокуса върху тази зависимост. При данъците решаващ е ефектът. Да вземем отново подоходните данъци и тяхното влияние върху заплатите. Заплатите са част от брутните разходи на едно предприятие, т.е. от всички разходи, които възникват в процеса на създаване на стойност (доходи, данъци, такси, дивиденти и т.н.). Единственият начин да се покрият разходите и да се постигнат излишъци е да се увеличат продажбите. Разходите, доколкото е възможно, се включват в цената. Ако това „включване” е неуспешно, предприятието фалира. Ако облагането на доходите се увеличи с цел социална справедливост, намалява разполагаемият доход. Работниците се обявяват за повишаване на доходите, което обаче също влиза в цената на продукта, който предприятието произвежда. Данъкът потребление намалява не данъчната тежест, а момента, в който се събират данъците. Облагането се отлага до края на веригата на произвеждане на стойност, данъците се събират, едва когато дадена стока смени притежателя си. Ако стоката не се продаде, не се събира и данъкът.

Нойфайнд: А какво би променил данък потребление по отношение на неравенството на доходите? Натам са насочени основните критики към този данък.

Либерман: И тук се поставя въпросът за значението на доходното неравенство. ББД би поставил долна граница, която да позволи, без натиск за получаване на трудов доход, да се осигури животът и общественото участие на всеки гражданин. Обществото е редно да се запита, каква част от данъците си е готово да задели за тази цел. ББД ще подсили онези, които получават доход, който не покрива основните им разходи и/или онези, които изобщо не получават доход. Тъй като всеки ще го получава, ББД няма да бъде допълващо или заместващо социално плащане. С това ще отпадне стигматизирането, чиято жертва стават получаващите социални плащания. Така, че докато ББД осигурява достатъчна покупателна способност и данъчните постъпления са достатъчни за поддържането му, какво значение има разликата между тези, които живеят само от ББД и тези, които получават доход над средния? Това е въпрос, на който науката не може да отговори. Това е въпрос, чието решение само практиката може да покаже, т.е. отговорът се крие в това какво общността смята за справедливо.

Нойфайнд: Благодаря ви за разговора!

Generation Grundeinkommen http://www.grundeinkommen.ch/

Кратки биографии:

Проф. д-р Заша Либерман, роден през 1967 г., изучавал философия, социология и психоанализа. Той е научен сътрудник в Рурския университет в гр. Бохум и съосновател на инициативата Свобода вместо пълна заетост (http://www.freiheitstattvollbeschaeftigung.de), която настоява за обществена дискусия за базов доход.

Проф. д-р Тео Венер, роден през 1949 г., е професор по трудова психология в швейцарския технически университет в Цюрих. Занимава се с взаимодействията между човек и работа в организационния и социалния контекст и членува в kontrapunkt (http://www.rat-kontrapunkt.ch), швейцарски съвет за стопанска и социална политика. В началото на 2012 г. излиза книгата му Корпоративно доброволчество: предприятията между ефективността и етиката (Corporate Volunteering: Unternehmen im Spannungsfeld von Effizienz und Ethik)

[1]
[1] Бел. прев.: Под допълващи дейности се има предвид единният полюс на възникващото в следствие от рационализацията разделение между висококвалифицирани, добре платени и престижни професии от една страна и неквалифицирани, със занижени изисквания към кандидата, нископлатени, непрестижни работни места, които в развитите страни по правило са запазена територия за гастербайтерите. Информация по темата на немски език можете да намерите тук: http://books.google.de/books?id=Jc3qpy0gfXQC&pg=PA343&lpg=PA343&dq=restt%C3%A4tigkeiten&source=bl&ots=3sYCBvDN5R&sig=S-FOcSEp40sWmNXiY2RV4sakYNE&hl=en&sa=X&ei=rKNFU4LCGuuy7Aae6IGADg&ved=0CD0Q6AEwAw#v=onepage&q=restt%C3%A4tigkeiten&f=false
[2]
[2] Güntert, S. & Wehner, T. (2006). Ist Freiwilligenarbeit mehr als unbezahlte Arbeit? Wird diese Qualität durch monetäre Anreize gefährdet? In P. Farago & H. Ammann (Hrsg.), Monetarisierung der Freiwilligkeit – Referate und Zusammenfassungen der 5. Tagung der Freiwilligenuniversität (S. 139-148). Zürich: Seismo; oder: Wehner, T., Mieg, H. & Güntert, S. (2006). Frei-gemeinnützige Arbeit. In S. Mühlpfordt & P. Richter (Hrsg.), Ehrenamt und Erwerbsarbeit (S.19-39). München: Hampp.

[3]
[3] Относно понятието безусловност: http://digbib.ubka.uni-karlsruhe.de/volltexte/1000015413

[4]
[4] Систематичното разграничение между ББД и Отрицателния Подоходен Данък (на англ. – NIT, negative tax income) има две насоки. Първо, ББД е цел, а не средство. Като гарантиран доход той се ориентира по положението на гражданина в модерното републиканско общество. ОПД е само средство за събиране на данъци. Освен това, начинът на предоставяне е решаващ за това, дали нормативният характер на трудовия доход да остане или не. ББД премахва този нормативен характер, защото не може да се изважда от други доходи и с това представлява независим източник на доход. ОПД е един вид ваучер или връщане на данък, тъй като дължимият данък става отрицателен, само когато получаваният от лицето доход падне под определена граница. Това се установява само за минали периоди, независимо дали на дневна, месечна или годишна база. ОПД е реакция на липсата на доход, ББД изобщо не задава въпроса дали е налице трудов доход.

[5]
[5] Hartz-Gesetze: http://www.bpb.de/nachschlagen/lexika/17592/hartz-gesetze

[6]
[6] Agenda 2010: http://www.bpb.de/apuz/28920/die-agenda-2010-eine-wirtschaftspolitische-bilanz?p=all

[7]
[7] „предупреждавайте ленивците” – Боб Ъртли, с.209

[8]
[8] Rothlin, P. & Werder, P. R. (2009): Die Boreout-Falle: Wie Unternehmen Langeweile und Leerlauf vermeiden. München: Redline.

[9]
[9] Hauptschule: училище, в което учениците получават средно образование, но нямат възможност да се явят на матура и да кандидатстват за висше образование. Свидетелството за завършено средно образование в Hauptschule дава възможност за професионално обучение във фирма и придобиване на майсторско звание в занаят. Подобно на СПТУ (бел. прев.)

[10]
[10] http://www.stuttgarter-zeitung.de/inhalt.direkte-demokratie-die-buerger-bekommen-bald-mehr-einfluss.0adeb455-cb3d-4dce-974b-b2a21c94c766.html

[11]
[11] Norbert Walter, Hans-Werner Sinn

[12]
[12] С така наречените плащания за отглеждане на дете, правителството на ФРГ възнамерява от 2013 да въведе допълнителни социални плащания за родителите, които решават сами да отглеждат малките си деца (вместо в ясли). Стойността е 150 евро на месец. Предвидено е да се плаща на родители, които не възнамеряват да ползват обществено финансирани детски заведения.

[13]
[13] Социалните плащания за родителство (майчинство или бащинство) се полагат за период от максимум 14 месеца. Стойността им се определя от текущия среден месечен разполагаем доход, който родителят е получавал в годината преди раждането на детето. Максималният им размер е 1800 евро, а минималният – 300 евро.

[14]
[14] Изследванията на привързаността (от англ.: attachment theory – развитийно-психологическа теория – бел. прев.) отдавна са посочили последствията от отглеждането на децата в целодневни институции. Поради това, учудващо е, че например Ремо Лаго, който винаги се е определял против това явление, в интервю от 2011 г. пледира за разкриване на повече такива заведения. Тази позиция е мотивирана основно от стремежа за запазване на всеобщата заетост като норма, а не от интересите на родителите и децата, които са по-съвместими с наличието на работещ ББД.

[15]
[15] http://www.unternimm-die-zukunft.de/de/

Изказвам лични благодарности на Cv Dec за професионалният превод и отделеното време! Рядко са хората, които биха отделили съвсем доброволно от времето си за превод от 5-10 странички по тази тема, която все още е табу в България, да не говорим за превод от над 20 страници и 7000 символа. Благодаря ти Цвете! Обичаме те!